Командироването на магистрати: Прикрит път към върха или оръжие за зависимост?

София. Командироването на съдии и прокурори, замислено като временна мярка за преодоляване на кадрови кризи, се е превърнало в мълчалив инструмент за размиване на конкурсното начало в българската съдебна система. Това е горчивият извод от анализа на Института за пазарна икономика (ИПИ), представен от Екатерина Баксанова.

Докато държавата ни крепи суверенитета си на плещите на институциите, вътре в тях зейва рана. Има магистрати, които стоят „временно“ на една длъжност по 5, 6, дори 12 години. Това не е командироване. Това е трудоустрояване по привилегирован път, заобикалящо всякакви конкурси и процедури.

Еднолична власт и уязвимост

Решението за командироване се взима от един човек – административния ръководител. Това създава почва за субективизъм и поставя магистратите в крехка позиция на зависимост. Всеки момент те могат да бъдат върнати обратно, с едно щракване на пръстите. Къде е гаранцията за тяхната независимост?

Данните от регистъра на Висшия съдебен съвет за август 2026 г. са красноречиви: около 80% от командированите съдии и 90% от командированите прокурори работят в по-горна инстанция. Те получават по-високи възнаграждения, но носят върху плещите си тежестта на несигурността. Това е идеалната среда за влияние върху решенията им.

Липса на прозрачност и мотиви „за общо ползване“

Обществото няма как да разбере защо единият магистрат е предпочетен пред другия. Мотивите в регистрите са сухи и общи – „висока натовареност“, „отсъствие на титуляр“. Истинските причини остават скрити в сенките на административния произвол.

Не всяко командироване е зло. Краткосрочните премествания между съдилища от една инстанция за справяне с временни проблеми са нормална практика. Но когато „временното“ се проточва с десетилетие, то се превръща в паралелна кариера, която демотивира тези, които спазват правилата и чакат своя ред по съвест.

Корените на проблема: Бездействие и законодателни промени

Причините са ясни: нередовните конкурси от страна на Висшия съдебен съвет и промените в закона от 2017 г., които отвориха широко вратата за подобни практики. Европейската комисия от години натиска България по този въпрос в докладите си за върховенството на закона, но думите им сякаш се губят в лабиринтите на властта.

Има и друга тревожна подробност: председателят на Върховния административен съд може да командирова магистрати от общите съдилища, но обратната посока е затворена. Това допълнително изкривява баланса и източва натоварените съдилища от кадри.

СРС срещу магистрати: Оръжие за натиск?

В разговора беше повдигнат и въпросът за специалните разузнавателни средства (СРС), прилагани срещу значителен брой магистрати, според изследване, свързано с Българския хелзинкски комитет. Когато мащабното наблюдение не води до обвинения и присъди, възниква въпросът: каква е целта?

Това поражда основателни съмнения за събиране на компрометираща информация и използването ѝ като инструмент за натиск. Ако един магистрат знае, че някой държи „тефтера“ с неудобни факти, неговата независимост е само на хартия. Къде се съхраняват тези материали? Унищожени ли са, когато не са довели до дело? Отговори липсват.

Как да спрем разложението?

Рецептата е проста, но изисква политическа воля: промени в Закона за съдебната власт и редовно провеждане на конкурси. Българската съдебна система трябва да бъде крепост на закона, а не арена за задкулисни игри и лични облаги. Нашата държава, наследила славна история и традиции, заслужава магистрати, които се покланят само пред истината и закона, а не пред началниците си.

Време е да защитим независимостта на съда, защото тя е последният бастион на българската държавност. Иначе рискуваме да останем с институции, които са крехки като стъкло и податливи на всякакъв натиск.